продължение от Двете страни на живота, болестта и здравето са инструмент на еволюцията

‘Мъжът, който сбърка жена си с шапката’ Оливър Сакс

Човешката еволюция се е запътила в посока разширяване на съзнанието. Може би днес да се опитваш сам да вземаш решения, какво да правиш с живота си, в това трудно състояние е необходим етап, от развитието на човешкия интелект. В миналото, това схващане е било чуждо на хората, по време на пандемията от испански грип, последван от епидемия на летаргичен енцефалит. Тогава не е имало интернет и дори да си лекар, е било опасно да се отклоняваш от протокола. Все пак напредъка на медицината се дължи на лекари-новатори и един такъв е бил д-р Оливър Сакс. Писател, режисьор, лекар, невролог, неврофизиолог, психиатър,  той е евреин, живял в кибуц, също скуба дайвър, културист и хомосексуалист. Новатор, предположил, че всички болести се причиняват от вируси. Някои го обвиняват, че използва пациентите си за опитни мишки, други смятат че проявява истинска емпатия и съпричастност.  За разлика от всички други невролози-изследователи по негово време, той не се интересува единствено, коя част от мозъка, за каква функция на тялото отговаря. Той се интересува, как едно неврологично увреждане се отразява, върху цялостния живот на един човек. Самият той е страдал от неврологично обусловена невъзможност да разпознава места и лица. Тези два неврологични симптома, са се появили при много клинични случаи, по време на последната пандемия.

Постинфекциозният синдром след пандемията от испански грип се е проявил, като епидемия от летаргичен енцефалит. В следващите няколко години след 1919 г., много хора са развили хронично възпаление на мозъка, довело ги до състояния на кататонен ступор. Някак си са живи, но нищо в тях не помръдва и стоят безмълвни в поза на замръзнали статуи. За ролята си на пациент с такова заболяване,  Робърт де Ниро е награден с Оскар.  Филмът в който играе, се казва  ‘Пробуждане’ и е създаден по сценарий на Оливър Сакс, човекът, с най-високият, сред лекарите, коефициент на интелигентност. Високият интелект го е накарал, да направи предположението, че вируси са в основата на всички болести. Самият той е страдал от проблеми с мозъка, в края на кариерата и живота си. Описал е един от пациентите си и до голяма степен и себе си, в книгата, ‘Мъжът който сбърка жена си с шапката’. Д-р Сакс е имал характер на ‘практичен изследовател-авантюрист’. Не се е колебаел да действа на момента и да предприеме нещо ново.Измежду всички след-инфекциозни синмтоми на пандемията от 2019 г забравянето, загубата на сетива, липсата на концентрация, тревожността, депресията и паник атаките, безсънието и умората, са едни от най-тревожните симптоми, за един болен. Драмата с летаргичния енцефалит и кататонния ступор, във филма на Оливър Сакс, е изпълнена със символика и дава повод за размисъл.

“Цената на едно нещо не е тази, която искаш да получиш, а тази, която ти дават.” от учебник по икономика

Във филма, ролята на Оливър Сакс се играе от Робин Уилямс, по ирония на съдбата, заболял по-късно от Паркинсонова болест и деменция: Във филма героят му използва лекарство за тази болест. Героят е млад лекар, привързан към научната работа, на който се налага да си ‘изцапа’ ръцета в практиката, на една клиника за болни от летаргичен енцефалит. Във филма, лекарят приема предизвикателството и е здрав и продуктивен, докато героят на Робърт де Ниро е болен и макар, че за него, лекарят ще измисли лекарство, то ще действа за кратко. В един момент на краткотрайно ‘пробуждане’, болният ще получи просветление, а с него и лекарят, колко е хубаво, просто да си жив и здрав, нищо друго не е важно. Нещо което болният не е осъзнавал, преди да се разболее. Той и всички останали болни благодарение на новото лекарство, ще се радват бурно на живота, по начина, по който винаги са го правили, и им се е искало да го правят, но… за кратко…Въпреки огромното многообразие от симптоми при  ‘дългата настинка’ след сегашната пандемия, болните с поразително единодушие, изразяват едно и също желание: ‘Искам си стария живот обратно’. Но, може би точно този живот, е причина за сегашното им положение. Ако е бил много хубав, може би страданията са цената, която болните сега плащат. А може би не е бил толкова хубав, само така им се е струвало и болестта им напомня, да го променят.  Може би са зациклили и спрели да се развиват, а болестта се опитва да ги насочи към нов, моного по-хубав живот, за който не знаят, че съществува.

Случаите на деменция в света, се удвояват на всеки 20 години. Еволюцията подкрепя новото, за сметка на старото. Тя не ти позволява да стоиш на едно място. Съвременната психотерапия смята, че предизвикателствата, са вид поведенческа терапия предпазваща от невродегенеративни заболявания. Попаднали отново в  дълбоки коловози на старото си мислене, непроменено с годините,  болните във филма, отново започват да изпадат в кататонен ступор и се връщат обратно, в изходна позиция. През късия момент на пробуждане, след толкова години в ступор, една от пациентките на д-р Сакс заключва: ‘Това не е моето време, аз нямам място в него’. След което, изражението, погледът и цялото и тяло отново замръзват. Сякаш за нея, е по-лесно да отправи поглед в небитието, вместо да мисли, чувства и се бори.  На фона на тази драма, изпъква образът на лекаря,  споделил с болните, както радостта от живота, така и трагедията на заболяването им. Единственото нещо, което го отличава от болните,  макар те да му дават урок, колко ценни са здравето и животът, е  направеното от него усилие, да пребори статуквото и постъпи нестандартно. Може би, за да можеш да гребеш с пълни шепи от живота, трябва да да му дадеш нещо в замяна, нещо ново, нещо от което се нуждае собствената ти еволюция. Може би всички беди, имат за цел, да ти напомнят единствено, за това просто уравнение.